4 истории на проф. Александър Шурбанов
Роден в София на 5 април 1941 година, Александър Шурбанов е стихотворец, преводач, книжовен критик, шекспировед, един от стожерите на хуманитаристиката у нас. В продължение на десетилетия проф. Шурбанов преподава английска литература в Софийския университет. Почетен лекар е на английските университети в Кент и Съри, избран за член на Европейската академия. Автор е на две дузини книги със стихотворения, есета и литературоведски проучвания, издадени у нас и в чужбина. Всепризнат преводач на англоезична лирика и поетична драма, включително на безсмъртни произведения на Шекспир, Чосър, Милтън, Колридж, Байрон, Дилън Томас.
Неотдавна той означи юбилея си с излизането на нов сборник с лирика и есеистични миниатюри - " Закуска с нар " (изд. Жанет 45). На Деня на книгата, 23 април, пък СУ провежда в негова чест интернационалната конференция " Целият свят е превод ".
1. Семейна карта
Родът ми събира водите си от четирите краища на България. Родителите на татко ми са от Охрид. Дядо ми, Коста Шурбанов, беше именит воин в нашия дом. Не го помня. Умрял е, преди да проходя. Вкъщи се пазеше като реликва офицерската му сабя, с която е предвождал популярния „ полк на старците “ при завладяването на Одрин през 1913 година Името му е вписано в историята на първите военни победи на българската армия след Освобождението. През 1885 година, още юнкер, без заповед от командването той повежда поверената му рота в офанзива против сръбските нашественици при Сливница и по този начин дава началото на тази първа война в отбрана на нашата самостоятелност. Ако борбата беше изгубена, евентуално е щял да бъде изправен пред боен съд, само че след триумфалния й свършек е награден с медал, който пазим и до момента в фамилния списък.
По-близки обаче постоянно са ми били роднините по майчина линия, които живееха във Варна. Родната къща на майка ми в този град беше мястото, за което бленувах през цялата година, до момента в който дойдеше лятото и със сестра ми се пренасяхме на брега на морето, измежду ятото от братовчеди, в слънчевото царство на игрите и безгрижието. Там бяха двамата ми обичани вуйчовци, по-големият от които имаше овощна градина наоколо до още идиличното по това време Варненско езеро. Ваканциите, прекарани в този божествен ъгъл, измежду уханните праскови и кайсии, са напълнили душата ми с усета на свободата и щастието, който нищо не може да вгорчи. В някои от книгите си сестра ми разказва живо тази среда. Мисля, че тук са и изворите на моите поетични сънища. Майчиният ми жанр беше се стекъл към Черноморието от две планини – от скътаната в сърцето на Балкана Жеравна и от странджанското Малко Търново. Сега си давам сметка, че (ако не се счита Варна) единствено със същинска Северна България не знам да имам потомствена връзка. Тя щеше да пристигна по-късно, посредством рода на жена ми. А инак, роден съм в София, тук са живели моите хора от три генерации и се считам на първо място за софиянец.
Баща ми беше инженер-химик, приключил висшето си обучение в политехниката на Грац, Австрия, а майка ми беше пожертвала кариерата си на пианистка, с цел да се грижи за брачна половинка и децата си. Нещо не толкоз рядко в ония времена. Пианото обаче – най-скъпоценната й „ зестра ”, бе пристигнало с нея от Варна в София и сестра ми стартира своя път в музиката с този инструмент, който целодневно озвучаваше дома ни. Родителите ми имаха освен жив интерес, само че и пиетет към изкуството и литературата. На тях и двамата изискуем встъпването си в тази приказна страна на духа, а вероятно и идеалистичната си визия за нея, която ни направи незадоволително годни да се оправяме с препънките на действителността.
2. Езикът на Шекспир и Чосър
Още като възпитаник в гимназията се пробвах да чета Шекспир в оригинал и без особено изпитание бях наизустил някои от популярните монолози на Хамлет и Макбет. Вълнуваше ме тяхната поетическа мощ, звуковата сила на езика им. Когато ме одобриха за студент по британска лингвистика, един мой сътрудник и другар ми сподели: „ Заслужава да се следва тази компетентност, в случай че ще да е и единствено с цел да може да се прочете Шекспир както би трябвало. “ Думите му са ми създали мощно усещане, с цел да ги помня и до момента. Тогава не съм предполагал, че ще се свържа за цялостен живот с творчеството на този талантлив стихотворец. Друг другар, преуспяващ биофизик, който не доживя до трийсетата си година, ме питаше с жив интерес по какъв начин звучи Шекспир на британски, не живее ли текстът му като повсеместен комплициран организъм. Тези диалози ме подтикваха да встъпвам все по-дълбоко в изключителните езикови творения, които толкоз чувствителни и интелигентни хора усещаха отдалеко, без да имат моята привилегия да поддържат връзка с тях. За това нахлуване в чудото изключително ми оказа помощ досегът с изследователските способи на съветския педантизъм и неговите приемници от Тарту до Чикаго. Годините на усърдна работа върху съчиненията на Шекспир като литературовед и преводач са затвърдили убеждението ми, че те са сътворени от извънреден занаятчия на словото, чийто талант е съпоставим единствено с този на неколцина други ренесансови титани, само че по обсега и размаха си превъзхожда всички, даже поета, с който най-вече се родее, Джефри Чосър.
Така се случи, че първите ми преводи бяха стихотворения на британски поети от епохата на Ренесанса – кръга, на който щеше да бъде отдадена съвсем цялата ми преводаческа работа през идващите години. Тези преводи ми бяха поръчани за една антология още когато бях студент. Работих върху тях с огромна наслада и с екстаз откривах, че могат да се трансфорат в живи български стихотворения. Много скоро по-късно пристигна и предлагането да преведа от средноанглийски език огромната поетична книга на Чосър „ Кентърбърийски разкази “. За мен това беше същински празник. Две години ден след ден живях с магията на Чосъровото слово, способно без всякакво изпитание, без поза и неестествен възторг да претворява всичко, до което се допре, в лирика. Тази магия не е престанала да ме удивлява и до през днешния ден.
3. Ученици и учители
Веднага след завършването на следването си през 1966 година станах аспирант по британска средновековна и ренесансова литература под управлението на световноизвестния шекспировед проф. Марко Минков. Скоро започнах да повеждам семинарните извършения по тази дисциплинираност, по която той четеше лекционния курс.
За мен професор Минков беше и си остава образец за цялостна и безрезервна отдаденост на високо професионалната си работа без значение от всички компликации и спънки. Пример за безкомпромисност в служенето на това, в което вярваш. Пример за ерудираност и за предусещане. Пример за почитание към словото, за пределна спестовност и смисленост на изразяването. Пример най-накрая за почтеност и достолепие. Имах голям шанс, че такава изключителна персона поведе първите ми стъпки в академичната кариера и стана моя пътеводна звезда. Трудно мога да изразя благодарността си за този късмет. Професор Минков е съвсем толкоз значим за моето образуване, колкото са и родителите ми, а и досегът с най-големите международни поети.
Работата със студентите, които бяха съвсем на моята възраст, ми харесваше. Опитвах се да им внуша своето удивление от огромните поети на онази блестяща ера – на първо място Шекспир, Марлоу, Спенсър, Джон Дън, а и да ги науча да разпознават средствата, с които те реализират въздействието си. И така, някак без да виждам, питомците ми станаха връстници на децата ми, а я виж, скоро към този момент биха могли да ми бъдат и внуци. Най-голямата премия за мен като учител е срещата с тогавашни мои студенти, които на драго сърце и признателност си спомнят за нашите занятия.
Преподаване, изследователска активност и превод преливаха естествено едно в друго и взаимно се захранваха с хрумвания и с възторг. Така минаха повече от четири десетилетия – цялостен един живот! Но с каквото и да съм се занимавал, персоналното ми творчество, по-специално поезията, постоянно е била преди и над всичко друго. От нея е почнал пътят ми към литературата, тя и до момента е в центъра на живота ми. А с нея – и родният език. Неведнъж съм имал опция да остана за дълготрайно време или даже за непрекъснато в чужбина – на работа в първокласни университети и в Англия, и в Съединени американски щати, и в Индия, и в други англоезични страни. Отказвал съм и най-примамливите оферти, тъй като съм чувствал, че мястото ми е там, където живее българският език.
4. Моят " Хамлет "
Моят превод на „ Хамлет “ излезе за пръв път през 2006 година Но в този момент си давам сметка, че е бил подхванат четирийсет години по-рано. Разбира се, главната работа е осъществена след 2000 година Ако някой си даде труд да съпостави това първо издание с последвалите три, ще види какъв брой съществено съм траял да работя по текста за всяко от тях. Мисля, че приближаването към Шекспир е безконечен развой. Не инцидентно огромните му драми са превеждани още веднъж и още веднъж през последния близо век и половина.
Моята рекламация (дай боже да е основателна) е, че за четири десетилетия преподавателска и изследователска работа на детайлно вчитане в Шекспировите текстове, а и в профилираните научни мнения по тях, съм имал опция да вникна по-дълбоко от досегашните преводачи в характерностите на тези текстове. Целта ми при превода на великите нещастия беше да откроя смисловата плътност и трагичната ритмика, които отличават върховия интервал на Шекспировото творчество от всичко останало и го сродяват с поетиката на нововъзникналата Метафизическа школа. Бях уверен, че е безсмислено да слугувам на утвърждавани с десетилетия локални привички в прочита на Шекспир и че съм задължен да поема риска на конфронтиране с тези привички, с цел да се проясни нашето знание за шедьоврите на британския Ренесанс, като се освободи от наносите на обичаи медиатори. Знам, че сходна смяна няма да е нито лесна, нито неочаквана, само че пътят е този.
Неотдавна той означи юбилея си с излизането на нов сборник с лирика и есеистични миниатюри - " Закуска с нар " (изд. Жанет 45). На Деня на книгата, 23 април, пък СУ провежда в негова чест интернационалната конференция " Целият свят е превод ".
1. Семейна карта
Родът ми събира водите си от четирите краища на България. Родителите на татко ми са от Охрид. Дядо ми, Коста Шурбанов, беше именит воин в нашия дом. Не го помня. Умрял е, преди да проходя. Вкъщи се пазеше като реликва офицерската му сабя, с която е предвождал популярния „ полк на старците “ при завладяването на Одрин през 1913 година Името му е вписано в историята на първите военни победи на българската армия след Освобождението. През 1885 година, още юнкер, без заповед от командването той повежда поверената му рота в офанзива против сръбските нашественици при Сливница и по този начин дава началото на тази първа война в отбрана на нашата самостоятелност. Ако борбата беше изгубена, евентуално е щял да бъде изправен пред боен съд, само че след триумфалния й свършек е награден с медал, който пазим и до момента в фамилния списък.
По-близки обаче постоянно са ми били роднините по майчина линия, които живееха във Варна. Родната къща на майка ми в този град беше мястото, за което бленувах през цялата година, до момента в който дойдеше лятото и със сестра ми се пренасяхме на брега на морето, измежду ятото от братовчеди, в слънчевото царство на игрите и безгрижието. Там бяха двамата ми обичани вуйчовци, по-големият от които имаше овощна градина наоколо до още идиличното по това време Варненско езеро. Ваканциите, прекарани в този божествен ъгъл, измежду уханните праскови и кайсии, са напълнили душата ми с усета на свободата и щастието, който нищо не може да вгорчи. В някои от книгите си сестра ми разказва живо тази среда. Мисля, че тук са и изворите на моите поетични сънища. Майчиният ми жанр беше се стекъл към Черноморието от две планини – от скътаната в сърцето на Балкана Жеравна и от странджанското Малко Търново. Сега си давам сметка, че (ако не се счита Варна) единствено със същинска Северна България не знам да имам потомствена връзка. Тя щеше да пристигна по-късно, посредством рода на жена ми. А инак, роден съм в София, тук са живели моите хора от три генерации и се считам на първо място за софиянец.
Баща ми беше инженер-химик, приключил висшето си обучение в политехниката на Грац, Австрия, а майка ми беше пожертвала кариерата си на пианистка, с цел да се грижи за брачна половинка и децата си. Нещо не толкоз рядко в ония времена. Пианото обаче – най-скъпоценната й „ зестра ”, бе пристигнало с нея от Варна в София и сестра ми стартира своя път в музиката с този инструмент, който целодневно озвучаваше дома ни. Родителите ми имаха освен жив интерес, само че и пиетет към изкуството и литературата. На тях и двамата изискуем встъпването си в тази приказна страна на духа, а вероятно и идеалистичната си визия за нея, която ни направи незадоволително годни да се оправяме с препънките на действителността.
2. Езикът на Шекспир и Чосър
Още като възпитаник в гимназията се пробвах да чета Шекспир в оригинал и без особено изпитание бях наизустил някои от популярните монолози на Хамлет и Макбет. Вълнуваше ме тяхната поетическа мощ, звуковата сила на езика им. Когато ме одобриха за студент по британска лингвистика, един мой сътрудник и другар ми сподели: „ Заслужава да се следва тази компетентност, в случай че ще да е и единствено с цел да може да се прочете Шекспир както би трябвало. “ Думите му са ми създали мощно усещане, с цел да ги помня и до момента. Тогава не съм предполагал, че ще се свържа за цялостен живот с творчеството на този талантлив стихотворец. Друг другар, преуспяващ биофизик, който не доживя до трийсетата си година, ме питаше с жив интерес по какъв начин звучи Шекспир на британски, не живее ли текстът му като повсеместен комплициран организъм. Тези диалози ме подтикваха да встъпвам все по-дълбоко в изключителните езикови творения, които толкоз чувствителни и интелигентни хора усещаха отдалеко, без да имат моята привилегия да поддържат връзка с тях. За това нахлуване в чудото изключително ми оказа помощ досегът с изследователските способи на съветския педантизъм и неговите приемници от Тарту до Чикаго. Годините на усърдна работа върху съчиненията на Шекспир като литературовед и преводач са затвърдили убеждението ми, че те са сътворени от извънреден занаятчия на словото, чийто талант е съпоставим единствено с този на неколцина други ренесансови титани, само че по обсега и размаха си превъзхожда всички, даже поета, с който най-вече се родее, Джефри Чосър.
Така се случи, че първите ми преводи бяха стихотворения на британски поети от епохата на Ренесанса – кръга, на който щеше да бъде отдадена съвсем цялата ми преводаческа работа през идващите години. Тези преводи ми бяха поръчани за една антология още когато бях студент. Работих върху тях с огромна наслада и с екстаз откривах, че могат да се трансфорат в живи български стихотворения. Много скоро по-късно пристигна и предлагането да преведа от средноанглийски език огромната поетична книга на Чосър „ Кентърбърийски разкази “. За мен това беше същински празник. Две години ден след ден живях с магията на Чосъровото слово, способно без всякакво изпитание, без поза и неестествен възторг да претворява всичко, до което се допре, в лирика. Тази магия не е престанала да ме удивлява и до през днешния ден.
3. Ученици и учители
Веднага след завършването на следването си през 1966 година станах аспирант по британска средновековна и ренесансова литература под управлението на световноизвестния шекспировед проф. Марко Минков. Скоро започнах да повеждам семинарните извършения по тази дисциплинираност, по която той четеше лекционния курс.
За мен професор Минков беше и си остава образец за цялостна и безрезервна отдаденост на високо професионалната си работа без значение от всички компликации и спънки. Пример за безкомпромисност в служенето на това, в което вярваш. Пример за ерудираност и за предусещане. Пример за почитание към словото, за пределна спестовност и смисленост на изразяването. Пример най-накрая за почтеност и достолепие. Имах голям шанс, че такава изключителна персона поведе първите ми стъпки в академичната кариера и стана моя пътеводна звезда. Трудно мога да изразя благодарността си за този късмет. Професор Минков е съвсем толкоз значим за моето образуване, колкото са и родителите ми, а и досегът с най-големите международни поети.
Работата със студентите, които бяха съвсем на моята възраст, ми харесваше. Опитвах се да им внуша своето удивление от огромните поети на онази блестяща ера – на първо място Шекспир, Марлоу, Спенсър, Джон Дън, а и да ги науча да разпознават средствата, с които те реализират въздействието си. И така, някак без да виждам, питомците ми станаха връстници на децата ми, а я виж, скоро към този момент биха могли да ми бъдат и внуци. Най-голямата премия за мен като учител е срещата с тогавашни мои студенти, които на драго сърце и признателност си спомнят за нашите занятия.
Преподаване, изследователска активност и превод преливаха естествено едно в друго и взаимно се захранваха с хрумвания и с възторг. Така минаха повече от четири десетилетия – цялостен един живот! Но с каквото и да съм се занимавал, персоналното ми творчество, по-специално поезията, постоянно е била преди и над всичко друго. От нея е почнал пътят ми към литературата, тя и до момента е в центъра на живота ми. А с нея – и родният език. Неведнъж съм имал опция да остана за дълготрайно време или даже за непрекъснато в чужбина – на работа в първокласни университети и в Англия, и в Съединени американски щати, и в Индия, и в други англоезични страни. Отказвал съм и най-примамливите оферти, тъй като съм чувствал, че мястото ми е там, където живее българският език.
4. Моят " Хамлет "
Моят превод на „ Хамлет “ излезе за пръв път през 2006 година Но в този момент си давам сметка, че е бил подхванат четирийсет години по-рано. Разбира се, главната работа е осъществена след 2000 година Ако някой си даде труд да съпостави това първо издание с последвалите три, ще види какъв брой съществено съм траял да работя по текста за всяко от тях. Мисля, че приближаването към Шекспир е безконечен развой. Не инцидентно огромните му драми са превеждани още веднъж и още веднъж през последния близо век и половина.
Моята рекламация (дай боже да е основателна) е, че за четири десетилетия преподавателска и изследователска работа на детайлно вчитане в Шекспировите текстове, а и в профилираните научни мнения по тях, съм имал опция да вникна по-дълбоко от досегашните преводачи в характерностите на тези текстове. Целта ми при превода на великите нещастия беше да откроя смисловата плътност и трагичната ритмика, които отличават върховия интервал на Шекспировото творчество от всичко останало и го сродяват с поетиката на нововъзникналата Метафизическа школа. Бях уверен, че е безсмислено да слугувам на утвърждавани с десетилетия локални привички в прочита на Шекспир и че съм задължен да поема риска на конфронтиране с тези привички, с цел да се проясни нашето знание за шедьоврите на британския Ренесанс, като се освободи от наносите на обичаи медиатори. Знам, че сходна смяна няма да е нито лесна, нито неочаквана, само че пътят е този.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ